ВЕНДА РАЙКОВА Аз пак ще се завърна край морето. И в есента - бургаската, когато дъждовете случайните му гости са прогонили, ще ме посрещнали само листопадът. Аз пак ще се завърна край морето. соленият му дъх ще подкоси краката ми. Ще коленича върху пясъка молитвено и дълго, много дълго ще мълча. Тогава ти ще дойдеш. И ръцете ти ще ми признаят, че си ме очаквал. Не казвай нищо. Не насилвай думите. Жестокото им отмъщение спомни си. Аз просто ще се гмурна в глъбината на ласкавото синьо на очите ти. Като удавница на дъното им ще открия усмивката, с която ще изплувам. И ще засветя цялата. Ще тръгнем под залеза - тържествени и тихи, към крайния квартал, към къщата, в която със оцелелите приятели ще пием чаша вино. Когато се завърна край морето … ТИХА ПЕСЕН Не отивай никога сам, там, където сме били двамата. Там, където сме били двамата, не отивай никога сам. Няма никога сам да потънеш в кехлибара на късното лято - В здрача син над душите ни сляти, звездна шатра небето опъна. Не отронвай от спомена музика. Няма нищо да върнеш, повярвай ми. Ще си сам, по-самотен от вятъра, по-излишен от храстите сухи. Там, където сме били двамата, още свети кристала на думите. Като ехо то скъсани струни ще се блъскат, но нас ще ни няма. Безутешно сами ще сме. Само в тиха песен гласа ми откривай. Но насън даже сам не отивай там, където сме били двамата.