ЯНАКИ ПЕТРОВ 1. Аз съм Поетът. Цял живот Животът през костите ми свири. Когато преминавам, цветята се разпалват. Премръзнали ръце на огъня им сгрявам. Аз съм Поетът. Колкото безплътно, тихо да пристъпвам, притеснявам мрака. 2. Планинско цвете: Тук няма даже кой да забележи, но ти цъфтиш - искрящо вдъхновение! Повеля на своя корен изпълнявам, а вижда - Бог! 3. Стихотворението е цвете. А къде е Поетът? Дълбоко, дълбоко в сърцето на цветето. Не видя ли синята му зеница в окото на теменужката? 4. Любов: Разцъфна сянката ми, като мина Тя. И сгърчи се - като отмина. 5. Билкарят: Билкарят слиза от планината, задянал торбата с надеждите. Не е ли знамение? Планината не слезе при Мохамед, но върви след билкаря по градските улици! На площада го чакат ранените ангели. Да, той е Спасителят! Сякаш слиза от самото небе. 6. Отвсякъде човекът е мишена. В гръмотевичната буря сред полето всички сме без гръмоотвод. "Нека ме отмине тази чаша!" - се молиш ти, но точно тъй се моли и съседът. /А той понякога е най-любимото ти същество./ Но стъкленицата с гърма къде да се излее? Не търси грешник тя, а търси по-чувствителен проводник. Не знам защо но всеки път, когато небето затъркаля камъни, ти мислиш че гърмът ще падне върху тебе точно. 7. Ето я водоразделната линия: между златната мина и златната истина! Ние сме в пропастта. Всеки - към своя бряг. А помежду ни морето реве и изхвърля удавници. Стенат в небето душите на нашите немощни майки, на нашите братя невръстни. Вълци и гълъби - всички сме братя! Поздрав от този, който потъна - дори и към вас - на брега на прокажените! А ТОЛКОВА ИСКАХ … Изповядвам съчувствие и състрадание. Имам претенции, че съм невинен. А ето, че както копаех в градината, прерязах с лопата дъждовния червей. Той сега се извива в мига си върховен. А бил е невидим, мой помощник и брат. О, аз съм орисан да бъда греховен! А толкова исках да бъда свят …