НИКОЛАЙ ИСКЪРОВ НОЩНО КРАЙБРЕЖИЕ Противна, гола, вдъхновена - внезапно изпълзя луната… Как пламна цялата вселена в сиянието й брокатно ! С нозе във пясъка забити, огромни птици - ненаситно - кълвяха в ритуален ритъм бездънното небесно сито. О, сладостен е всеки опит непостижимото да вкусим, очите си преди да склопим и стиснем бездиханно устни ! Тъй лъч във пещера студена човекът търси с поглед жаден - сред мълчаливата вселена на колене докато падне … И прилепи пищят наблизо, с магична власт над нас се мятат… Дали оттук не се излиза ? Дали това не е вратата ? Нозе във пясъка забити. Наоколо - черупки бели. Приличаме на сталагмити сред лъх на мъртви мекотели. БАЛАДА ЗА БЕЗИМЕННИЯ СТРОИТЕЛ След песнопенията горди въздигнахме за приказ храм. Кой празника ни ще изпорти - тоз, който винаги е сам ! Стърчи във хора колективен, ала душата му мълчи. Активната му съпротива личи по тъжните очи. Да, пирамидите остават - и той го знае най-добре. Отвъден дом, навек прослава… Но властникът не ще да мре. Рисуват го низпо-поклонно, виси изкусно вапсан вред. И аз, доколкото си спомням, се взирах в празния портрет. Посред безименните смъртни - единствен бе белязан Той. Кой канарите бели кърти от зрак до мрак? И още. Кой? Когато Сфинксът проговори и в маранята се стопи, ще видите народ покорен сияйно векове как спи. И там, в зеницата небесна, ще блесне гневна светлина - човек се ражда с плач и песен. Живее с чувство за вина. И чужди грехове признава за свои, и таи лъжи - а над главата му корава - О! - нула - ореол кръжи. Не никне посевът от пясък. През далнини и бъднини напразно вятърът отнася зрънца пирамидални - дни. И няма спор, че ръкотворен е паметникът. И с врати. Със тленността си фараонът - душите ни обезсмърти. ТЕЛЕФОННАТА КАБИНА Тя няма нищичко да каже никому. А знае: свидетелка единствена на разпри и забравени среднощни удари; на хлипащи пияници с треперещи и вкочанени стави в студа, посипан с есенни листа и дъжд противен; на бягащи от себе си мъже и на жени, спасили с измама само - от беса - умората на свойто тяло; глас, тъпчещ в бакелита, във мембраната дъха си трескав, звуци непонятни, думи, изречения и смях - застигнати по жицата от други… И тук, на ъгъла, понякога от слънце милостиво стопляна, прилича на захвърлена играчка. Снегът ще я покрие цялата ведно със мене - загубил всичко, имащ всичко, с преливащия тембър на гласа ми - ридание задавено, поело някъде - защо ли ? * * * И ангели със кадифени нокти ще ме вдигнат над свечерения Созопол… Над залеза със пясъчните мигли, над залива - загадъчен и топъл. А някъде далече, сред морето, делфините за мене ще заплачат. От самота - до ужас - ще засвети на мозъка им фосфора във здрача. Ще дойде вятър.Ще разпръсне дните. И в сенките на старите смокини душата ми на пръсти ще премине под шепота уплашен на звездите… КОПРИНЕНА БУБА Как не опасе гордата брада на чужденеца /о, храбър, храбър Марко Поло!/, по-ненаситна от децата на Китай - що лист опропасти, черничеви стенания във мрака се възнасят - хрупкат челюстите, тича - нагоре-надолу, надолу-нагоре с подагрени крачета,озърта се, ръмжи,разтърсвана от гърчове питателни, свирепства тя- расте, расте, расте… едната челюст се опитва да отхапе другата- тъмен блясък във очите,но в миг… копринено жужене оглася пролетните нощи- плете, оплита се и вие орнаменти, вие мистично, похърква в тъмното, блажено зрее, узрява тя (началото е вън- отвътре края стиска здраво) дали не е примамка? лукавство източно?- преди пашкула да прегризе, преди да запреде с крилца сребристи, преди вестта за слънчевото майчинство да я разнежи, суетни сънища в душата й преливат: сред листнала черничева градина кадрил танцува дворцовата свита и тътнещия шемет на полите полита, замрежва копринените небеса.